Крушевец и неговата шкембе чорба

„Няма как, трябва да отидем.

Ще видиш, няма по-вкусна шкембе чорба от тази в село Крушевец.“ Това са думите, които поставиха началото на едно от многото пътувания през 2020 г. Беше средата на март, тепърва започваше да се стопля навън, а слънцето плахо се подаваше иззад навъсените облаци, с които бяхме принудени да свикнем през предишните месеци. Четирима хлапаци се чудехме къде да хвърлим всичкото време и пари, които бяха малко по-малко от времето, но те ни бяха останали със затварянето на баровете. Може би в крайна сметка това беше единственото положително нещо в това всички заведения да са затворени за почти цяла година.

Решихме да скочим от едната крайност- от бохемско лентяйстване по кафенетата денем и пагубен запой нощем, в другата- приятен пролетен излет с приятели сред природата. Малко барбекю, разходка из гората или дори пикник щяха да се отразят на всички ни доста добре след няколкото седмици прекарани в карантина.

Имаше една спънка,

която обаче не можехме да избегнем и която в края на краищата ни накара да изоставим инициалната идея за излета-организацията. Трябваше да се намерят няколко коли, да се тегли чоп кой ще остане трезвен през целия ден за да ги кара, да се напазарува предварително, да се съберат пари за покупките и горивото и да се намери скара от някъде. Всичко това ни се стори прекалено много усилия, само за да ни нахапят комари и да останем с наръбени от седенето на земята задници. Така че следващата идея беше Крушевец. Няма спънки по пътя към шкембе чорбата.

Двама от нас бяха посещавали заведението, но за другите двама то все още бе просто някаква история, мит, легенда. Натоварихме се четиримата в малката количка и потеглихме бавно но славно. След няколко близки разминавания с пътни произшествия излязохме на главния път. Дори успяхме да видим Бургаското езеро, което макар и с внушителен размер, не изглеждаше като от пощенска картичка, или поне от този ъгъл. Частта, покрай която минахме ние може да се опише по-скоро с термина „тийняк“. Песните на “Earth, Wind, and Fire” гърмяха от вече достатъчно измъчените тон колони на колата, а самата тя бе изпълнена с бълбукащ ентусиазъм и разговори, които наподобяваха със структурата си планински път-тесен и объркващ, на моменти досаден, но все пак развлекателен.

Навлязохме в селото,

което изглеждаше не по-различно от всяко друго, и спряхме до малкa механа, която също изглеждаше не по-различно от всяка друга. Отпред имаше сладка веранда с няколко масички и растения навсякъде около тях. Макар и да напичаше слънцето, подухваше съвсем лек вятър. Малкото заведение първоначално изглеждаше празно, но от вратата се подадоха чифт палави очички. Малко африканче показа срамежливо глава, ухили се лукаво и бързо се скри отново в тъмната барака, която представляваше този механа.

Малко след него се появи високата му стройна майка, която се усмихна приветливо веднага се залови с вземането на поръчките. Българският й не беше от най-добрите, личеше си че не е тук от много време, но беше най-вежливият и мил човек, който можех да очаквам. Бързо поръчахме за „гарнитура“ промишлени количества кюфтета, кебапчета, пържени картофи и нещото, заради което се впуснахме в това пътуване- четири пъти шкембе чорба с по няколко филийки хляб. Пристигнаха първо „гарнитурите“, още горещи. Почти лакомо се нахвърлихме върху тях, но си оставихме място и за най-важното ястие.

Ето я и нея-шкембе чорбата на Крушевец. Наистина не мога да опиша вкуса й с думи освен „перфектен“.  Перфектно накълцано шкембе, с пресен чесън, и оцет, които да подчертават вкуса му заедно с мекия бял хляб, се държаха ръка за ръка. За смелчагите имаше и лют пипер. Важно е да сложиш толкова, че да е достатъчно люто, за да се поизпотиш, но не толкова, че да загуби ястието своят аромат и естествен вкус. Четиримата замлъкнахме.

За неопределен период от време дори не се поглеждахме, освен когато надигахме жадно потните бутилки бира. Мисля, че мълчанието по време на хранене е най-шумно (и в буквален и в преносен смисъл), а тогава мълчанието бе почти гробно. Прекъсваха го единствено подминаващите ни коли и някое неволно подмляскване. След като приключихме и вече се чуваше единствено шумът от лъжиците, които удряха дъното на керамичната купичка, се спогледахме двамата, които не бяхме яли преди от тук и невежи признахме, че това наистина е най-вкусната шкембе чорба, която сме яли.

Допихме си бирите и решихме да се разходим по пътечката в гората, която съседстваше на селото. Факт е, че след такова хапване най-добрият завършек е една лека разходна под слънцето, което толкова ни бе липсвало през предишните месеци.

Шумовете на гората и чистият въздух отново ни накараха да се умълчим, но това са от моментите на мълчание, които ти напомнят, че си струва. Каквото и да се случва в живота ти, през каквото и да минаваш винаги си струва, защото дали след един или след сто дни, ще се окаже пролет, а ти ще се озовеш в малка и не твърде гъста горичка с най-добрите си приятели.

Ще чуваш всичките песни на птиците

и ще се чудиш коя от къде идва и как ли се казва този вид птици. Ще се препъваш от време на време в клоните на земята, обаче веднага щом стъпиш отново на крака ще ти олекне, защото никой не те е видял и ти се е разминало с подигравките. Ще чуеш шумоленето на малък ручей и ще можеш да потопиш краката си в свежата, студена вода. Ще вкусиш най-добрата шкембе чорба в цяла България, а после ще можеш да напишеш статия за нея.

 

 

 

Автор: Алекс Богдев

Запишете се за нашия имейл бюлетин, за да не пропуснете някоя апетитна статия.

А ние Ви обещаваме да ви испращаме само подбрана вътрешна информация (без спам).